РАЗМИСЛИ

====================
Здравейте, приятели!

Положението ми през последните няколко седмици е критично - случи се така, че гръмна бойлерът. Изгоря и нямаше топла вода, а без топла вода хората стават много изнервени, направо се чешат като крастави, камари чинии се трупат, всичко потъва в прах... Трябваше да се размърдам - добре, че се случва горе-долу веднъж на 5-6 години. Трябваше да "изровя" пъртина до бойлера, няколко кубика трябваше да изнеса на ръце и да натрупам на огромни камари по стаите и в коридора. След като стана възможно да се достигне до бойлера, дойде електротехник и го поправи /не се пробвах аз, но ако "ремонтите" продължат, ще се наложи да се оправям сам!/. Взе ни само 20 лева - изгорял единствено ключът! Вече можеше да се изкъпе човек! И понеже явно е паднала доста кир от мен, викам на майка ми: "Защо не вземем тия партакеши да ги прегледаме и което не ни трябва да го изхвърлим! Ама не като диваци, а разделно!" Тя не беше много навита, но аз й викам: "Подът е изгнил и всичко ще пропадне долу, в ортаците!" "Какви глупости приказваш!", сопна се тя. "Да не си откачил!" Но явно ме е послушала, защото след малко вика: "Стъпих на една дъска, но добре че се държах с две ръце за касата на вратата, щях да се почупя!" Личеше къде е стъпила - една дупка беше зейнала и като циклоп ни гледаше... "Ох!", хванах се за главата, "Сега трябва да запушвам тази дупка!" Добре, че бях направил мост за електротехника, че вече да е в ортопедията, в гипсова вана... След кратко ручкане /понеже знам кое къде е!/ намерих една голяма шперплатена плоскост и закърпих дупката. След цяла неделя /седмица/ разделяне на нужно от ненужно сме доникъде! Хвърляхме, хвърляхме, хвърляхме, край няма... След още една седмица чувам: "По цял ден нищо не правиш! Всичко трябва да върша сама..." [Моля?! Ние сме пионери в разделното изхвърляне на отпадъци! Извършваме геройство! Още повече, набрахме смелост да се изправим срещу ненужните вещи и да ги изхвърлим, или поне да се опитаме да ги понамалим... Какъв подвиг! Титаничен! Достоен за кръст за храброст! Вярно, че не е лесно като да набуташ всичко където си е било и шапка на тояга! Ние се борим с проблемите, а не ги заобикаляме!] "." /мълчание от моя страна/ "Да, мълчиш, защото си насран! Умираш прав, момченце, ако не съм аз! А онези лъжци, баща ти и дядо ти, ще ти разкажат играта, ако им паднеш в лапите... Ще те изпратят на оня свят..." "." /мълчание от моя страна/ "Но ти си си избрал да бъдеш доброволен роб... Няма по-мързелив човек от тебе... Отиди на работа, направи си дом и си бъди сам господар! Но седиш тук, защото си паразит! Каквото й да направиш, нищо не може да изличи разочарованието ми от миналото и настоящето..." "Да, но от кого наследявам тази каша, в която съм затънал до уши?! Да не е паднала от небето?! Къде да избягам?! Ти защо трябваше да работиш 6 години отгоре, а ако не беше се пенсионирала, трябваше да работиш още 6?" "Върви където искаш, само ми се махни от главата с тия твои философии..." "Гониш ли ме? Ще поболедувам от шарка, но поне скоро ще умра..." "По-добре да се стискаме още по-здраво, отколкото да напълниш търбусите на ония зверове /сигурно визира бълхите, а може и моите роднини/..." "Че те и тука ме похапват здраво, особено когато се събере трибуналът /майка ми, сестра ми и дяволът/", казах в себе си и с умиление си пея в момента, ако щете вярвайте, немския химн "Einigkeit, und Recht, und Freiheit...". Deutschland стана втора родина на сестра ми и трибуналът рядко се събира, 1-2 годишно. Последният път беше истински кошмар, цели 10 дни хвърчаха мълнии наляво и надясно, но когато пледоарията ми да бъда пощаден беше чута, направо настана гробна тишина, куфарите бяха събрани мълниеносно и къщата беше опразнена за часове!!! Какво казах? Казах на майка ми, че ако сестра ми ми каже да я считам за умряла, ще си сложа една жалейка и на всеки, който ме види с нея, ще казвам, че сестра ми е умряла за мен, но да не се притесняват - жива и здрава си е, за тях и за всички останали! Но думите ми частично достигнали до ушите на сестра ми и тя не разбрала КАКВО й казвам - че любовта е дълготърпелива, многомилостива и пр., и като каещ се грешник аз сърцесъкрушено моля да ми бъде даден още един шанс да докажа, че мога да се поправя, преди да бъда осъден като непоправим... Ако тя не ми даде шанс, кредит на доверие, смъртта я покосява и аз оставам опечален, а за да не гадаят познатите какво ми има, си слагам знак, черна жалейка, че сърцето на сестра ми е станало твърдо като адамант, а нейното човешко сърце вече го няма, нея я няма... "Ще се постарая да оправим къщата в най-скоро време, но сега съм зает...", казах уверено. "Да, ти все имаш работа, но нито лев няма налице..." "Търпение! Всичко с времето си!", казах на майка си. "Боже, Господи, откъде му се взима спокойствието... Сърце в лайна увито..." прочетох в изпълнените с отчаяние, гняв и мъка очи на майка си... [Животът на българина е тежък, да се тормозя, че и бъдещето с голяма вероятност ще е още по-тежко, няма смисъл, затова не се вълнувам от "нероден Петко", за разлика от "роден Петко", понеже знам една мисъл на Macauley /пиша я на немски, защото тя е за сестра ми/: "Kein in der Vergangenheit liegendes Ereignis ist an und fuer sich von irgend welcher Bedeutung fuer uns. Die Kenntnis desselben ist vielmehr nur in dem Mas*e wertvoll, als sie uns dahin bringt, zuverlaessige Schluesse in Bezug auf die Zukunft zu ziehen.". (s* - s-zet) Като удавник за сламка се е хванала сестра ми за Deutschland! Тя има пълното право да скокне като гърците и да зареве с пълно гърло: "Ле-ле, божке-е-е..." Но тя е мъжко момиче и си мисли, че по-добре да гребе за двама в чужда галера, отколкото да гребе наполовина в своята! Вече се поболя от бачкане неведнъж, но европейската здравна карта й дава право да се лекува от всичко, стига да има кой да плаща! Чудесно, щом така й харесва, да се прави на мъж и половина! "Но да не търсиш от умрял хабер...", заканваше се тя, когато с риск да ме опуха едно хубаво си поговорих за последно с нея. "Дължа ти 1000 евро, да, но всичко се проваля, каквото й да захвана... От работа не мога да изкарам пари, а само трупам дългове... Дори пуснах по един фиш в "Тото"-пункта и "Еврофутбол"-а, но не спечелих и стотинка... Но бъди спокойна - когато изгубя всяка надежда ТУКА, ще полетя като птичка към отвъдното, окрилен от надежда за по-добър живот, ТАМ... На онзи свят ще си получиш всичко, ако е рекъл Господ!", казах си наум.]

Отплеснах се малко, но, ето, днес взех клещите за рязане на ламарина и окрилен от надежда, че ще успея да разпарчадисам една ненужна вещ, разрязах един ръждясъл стар термус - да, успях, отделих метала и пластмасата от стъклото. Научих устройството на термусите и на всичко отгоре като отивах до контейнера за разделно събиране на отпадъци се натъкнах на един чувал стари лимонадени шишенца. Ето, че някой друг също се опитва да постъпва правилно! Браво! Не е изхвърлил бутилките в никой от двата контейнери /обикновен и жълт/, но го е домързяло да се разкара до съседния кръстопът, където е зеленият контейнер за стъкло. Взех бутилките и ги прибрах на сигурно място! Е, доста се потрудих, докато им намеря място - на цели 42 шишета /1 беше щръбнато и го прежалих/. Наобратно напълних чувала с шишета от "Магарешко мляко", със стари шишета за олио, с пукнати буркани, които просто са били оставени там, ей така, да събират прах... Както прехвърлях шишетата и а, изненада, една бутилка пълна с нещо - какво ли е? Отворих запушалката и подушвам - вино! Близнах - вино! Изпих една глътка! У-у-у... Червено "натурално" вино "Искра", направо ставаш таралеж! Запуших го отново и го прибрах - когато пак чистя, ще пийвам помалко! Колко много стимули имам, нали?

След това взех една ръчна количка, натоварих чувала с бурканите и шишетата, и с бодра крачка рано на другия ден, за всеобщо изумление, направих парад до контейнера за стъкло. Пристъпвах напето, а бурканите и шишетата тракаха звучно! Няколко слисани минувачи извърнаха глави и се подсмихваха под мустак. Стигнах до жабево зеления контейнер и през отвора, гумиран със здрава гума, разрязана на х /за да предпазва от навлизане на вода при дъжд!/, започнах да пускам едно по едно шишетата и един по един бурканите. Чуваше се чупещо се стъкло и не съм забелязал как до съседните контейнери сякаш от земята изникнали като гъби две особи и се чу непозната реч. Извърнах глава и какво да видя - една кльощава циганка ровичкаше в един от гюмовете, а малко момиченце с червендалесто лице я питаше, предполагам: "Има ли нещо интересно?" "Не, засега!" Понеже детето беше прекалено ниско да надзърне в гюмовете, то спря поглед върху мен. Сигурно съм изглеждал страшен в домашните си дрехи, защото детето попита, предполагам: "Този от нашите ли е?" "Не, не виждаш ли, че мълчи като пукал..." Изхвърлих бутилките, събрах количката и мълчаливо се оттеглих... Можеше да им кажа къде имат шанс да намерят нещо, но ако им кажа, аз ще остана с празни ръце! Конкуренция... Който не ме поздравява - да се оправя сам!

Върнах се и се залових с един модерен бързовар, изхвърлен от някой богаташ. Разучих устройството му и тъкмо мислех да го разпарчадисам, когато ми хрумна една идея - да направя от подгряващото котлонче на каната /която не можах да открия в гюма/ електрическа кандилница. Свалих всичко излишно /заради един спукан маркуч са изхвърлили цял бързовар!/ и го включих нетърпеливо в контакта. Щракнах ключето и светна червена лампичка. Супер! Докато чаках да загрее извадих малко гръцки тамян и ръснах няколко зрънца. Зачаках да видя какво ще стане. По някое време се разнесе... адска воня на пластмаса и бях принуден да прекратя експеримента. Отворих прозорците, събрах обратно тамяна, който едва беше чул, след което бях вече наясно, че трябва да намеря маркуч, да поправя целия бързовар, за да имам електрическа кандилница, на която едновременно ще мога да си варя и вода!

Кандилница и вода! Какво съвпадение само?! Преди 2 часа научих, че след мъчително боледуване духовникът, който ме кръсти, починал, преди 2 дни. Той беше моят първи учител във Вярата, даже ми е и кръстник! Бог да го прости! Твърде кратко беше с мен, едва няколко години! Какъв басов глас имаше, каква достолепна осанка, а само как обичаше парите... Беше много обаятелен, сладкодумен, но, уви, освен 15 минутната лекция при кръщението, друго не успях да чуя за Вярата. Но в църквата редовно се черкуваха пациенти на местната лудница, които се зареждаха на пейките най-отзад и изпиваха с поглед всеки новодошъл, направо да се удавиш в очите им... Аз, още доста зелен, нямах никаква представа, че лудницата е задължителна спирка по пътя към отвъдното... Спомням си как се отзовах на молбата на един събрат - отнякъде се сдобил с църковна утвар и дълбоко се беше умислил как да открие накъде да се моли, за да е в правилната посока. Седеше на пейката в дъното на храма, клатеше нервно крака /беше доста дребен, приличаше на Астерикс, с едни големи рижави мустаци и яки мускули/ и търсеше помощ. Един приятел и аз му се вързахме и няколко часа му обяснявахме да гледа откъде изгрява Слънцето сутрин, за да определи посоката изток, накъдето са обърнати всички църкви, но той все повтаряше, че не ни разбира, защото Слънцето в неговия западен апартамент изгрява едва след пладне... Не можеше да включи, че щом Слънцето залязва зад гърба му, изток е пред него, а не в страни, на юг. Явно някой му беше обърнал внимание да се ориентира в правилната посока, но, уви, без да види откъде изгрява Слънцето не можеше да намери изток. Неговият параклис беше много запомнящ се - една стая, явно детската, с излющени тапети и пожълтели от светлината вестници, залепени за прозореца... Вратата беше на изток, а досами нея, в ъгъла, на юг, югоизток, от пода до сами тавана се издигаше едно Разпятие, а под сами лампата имаше един амвон... Втрещени от видяното аз и моят приятел дори не се сетихме да се помолим в параклиса му, за да почетем нашия домакин! Чудесата край нямаха - заведе ни в кухнята и ни показа една камара чинии, след което ни осведоми, че жена му, заедно с децата, го напуснала... Никой от нас не се сети да му предложи братска помощ - да измие чиниите, да му помогне в чистенето или с нещо друго... Само зяпахме и обикаляхме полупразния апартамент... В хола имало голяма маса, която вече я няма...  Добре не ни направи на филии с бензиновата си резачка, когато ни показа как разрязал масата на две посред хола /по паркета ясно личеше "екзекуцията"/, явно в пристъп на лудост... Накрая с множество примери ни убеди, че има жълта книжка в задния джоб, но очевидно и ние имахме по една пак там! Не можахме да му помогнем и той остана да чака просветление, но ако го видите, кажете му да се моли накъдето иска, стига да е на Изток, с Лице, озарено от Слънцето на Правдата!!!

[Това е!!! Ако продължим да вървим и да се молим в грешната посока, очите ни ще се удавят в разруха, страдание и лудост...]